Дойде ми най-често през нощта, след като моето момиченце беше в леглото. Дойде, след като компютърът ми беше изключен, след като работата ми беше сложена и светлините бяха угасени.
Точно тогава задушаващите вълни от скръб и самота удрят най-силно, като ме поглеждат отново и отново, заплашвайки, че ще ме дръпнат под и ще ме удавят в собствените си сълзи.
Преди се справях с депресията. Но в моя възрастен живот това със сигурност беше най-безмилостният двубой, който преживях.
Разбира се, знаех защо съм депресиран. Животът беше станал труден, объркващ и страшен. Един приятел му беше отнел живота и всичко останало се спираше надолу оттам.
Всичките ми връзки сякаш се разпаднаха. Старите рани със семейството ми излизаха на повърхността. Някой, за когото вярвах, че никога няма да ме остави, просто изчезна. И всичко това струпаше отгоре ми като тази тежест, която не можех да понеса повече.
Ако не беше дъщеря ми, която стоеше на сушата пред мен, докато вълните продължаваха да заплашват, че ще ме свалят, честно казано не съм сигурен, че бих го оцелял.
Не оцеляването обаче не беше вариант. Като самотна майка нямах лукса да се разпада. Нямах възможност да се счупя.
Прокарах депресия заради дъщеря си
Знам, че затова депресията ме удари най-много през нощта.
През деня имах някой, който да разчита напълно на мен. Нямаше друг родител, който чакаше с криле да поеме, докато работех през мъката си. Нямаше кой да ме маркира, ако имам лош ден.
Имаше точно това момиченце, когото обичам повече от всичко или някой друг на този свят, разчиташе на мен да го поддържам заедно.
Така направих всичко възможно. Всеки ден беше битка. Имах ограничена енергия за всеки друг. Но за нея избутах всяка унция сила, която имах на повърхността.
Не вярвам, че съм била най-добрата майка в онези месеци. Със сигурност не бях майката, която заслужаваше. Но аз се насилвах да си лягам ден след ден.
Качих се на пода и си играх с нея. Изведох ни на приключения на мама-дъщеря. Преборих се през мъглата, за да се покажа, отново и отново. Направих всичко това за нея.
По някакъв начин мисля, че това, че съм самотна майка, може да ме спаси от тъмнината.
Малката й светлина сияеше все по-ярко и по-ярко всеки ден, напомняйки ми защо е толкова важно да се преборя с болката, която изпитвах.
Всеки ден това беше бой. Нека няма съмнение: имаше бой.
Принуждавах се отново към редовна терапия, дори когато намерих часовете за това, се почувствах невъзможно. Имаше ежедневна битка със себе си, за да се кача на бягащата пътека, единственото нещо, което завинаги можеше да изчисти ума ми - дори когато всичко, което исках да правя, се криеше под чаршафите ми. Там беше изморителната задача да се свържа с приятели, да призная колко далеч съм паднал и бавно да възстановя системата за поддръжка, която по невнимание бях разрушил в маранята си.
Това е сила
Имаше бебешки стъпки и беше трудно. По толкова много начини беше по-трудно, защото бях майка.
Времето за самообслужване изглеждаше още по-ограничено, отколкото преди. Но имаше и този глас, който шепне в главата ми, напомняйки ми, че това момиченце, което съм толкова благословено да наричам моето, разчиташе на мен.
Този глас не винаги е бил мил. Имаше моменти, когато лицето ми беше напоено със сълзи и се погледнах в огледалото само за да чуя този глас да казва: „Това не е сила. Това не е жената, която искате дъщеря ви да вижда."
Логично знаех, че този глас не е наред. Знаех, че дори и най-добрите майки се разпадат понякога и че е добре децата ни да ни видят да се борим.
В сърцето си обаче просто исках да бъда по-добър.
Исках да бъда по-добра за дъщеря си, защото самотните майки нямат лукса да се счупят. Този глас в главата ми винаги бърза да ми напомня колко дълбоко се провалям в ролята си всеки път, когато позволявах на тези сълзи да паднат. За да бъдем ясни: прекарах доста време в терапията, говорейки точно за този глас.
Долната линия
Животът е труден. Ако бяхте ме попитали преди година, щях да ви кажа, че всичко това измислих. Бих ти казал, че парчетата от моя живот са се събрали като парчетата на пъзела и че всичко е толкова идилично, колкото бих могъл да си представя.
Но не съм перфектен. Никога няма да бъда. Изпитах тревожност и депресия. Разпадам се, когато нещата станат трудни.
За щастие също имам възможността да се измъкна от тези капани. Правих го и преди. Знам, че ако ме повлекат отново, ще го направя и аз отново.
Ще се дръпна за дъщеря си - и за двете ни. Ще го направя за нашето семейство. Долен ред: Аз съм самотна майка и нямам лукса да се счупя.
Лия Кембъл е писател и редактор, живееща в Анкоридж, Аляска. Тя е самотна майка по избор, след като редица събития доведоха до осиновяването на дъщеря й. Лия също е автор на книгата „Единична безплодна жена” и е писала много по темите за безплодието, осиновяването и родителството. Можете да се свържете с Лия чрез Facebook, нейния уебсайт и Twitter.
